самото очарование

Не знам вече човек. Искам това да е завинаги. Сигурнo съм луда. Има лудост в тази идея, но какво от това? Не е ли очарователна? Не е ли велико предизвикателство да се опиташ? Толкова много искам да успея, тайно се надявам...през цялото време. Така го усещам, усещам го като толкова, толкова, толкова истинско, истината направо. Затова изтръпвам от ужас и болка, когато усетя, че е възможно да е илюзия! Възможно е, много е вероятно да не се случи! Да е л ъ ж а. Цялата красота. Бахти случая...аз съм в тотална безизходица. Дано оцелея. Дано истината възтържествува...струва си, по дяволите...какъв е смисъла иначе? Ако всичко пропадне...ще изгубя надежда,че нещо може някъде някога да се получи, да е правилно, да е добро. Защото аз ще съм усетила пълната противоположност, а доколкото познавам чувствата си...тази горчилка ще остане в мен завинаги.